ПИЧИНИНИ, Патриша (PICCININI, Patricia)
Патриша Пичинини (PICCININI, Patricia) е съвременен австралийски художник, работи в различни медии, включително живопис, видео, звук, инсталация, дигитални отпечатъци, но името и се свързва главно с хиперреалистични скулптури на транс-генетични същества. „Нейните творби се фокусират върху „неочакваните последствия“ от намесата на човека в сътворението, изразявайки опасения около биоетиката и помагайки за визуализирането на бъдещи антиутопии.” /Из резюме на изложбата от 2017 година в Национален музей на жените в изкуството, Вашингтон, САЩ./
Патриша Пичинини е родена през 1965 г. във Фрийтаун, Сиера Леоне. Семейството напуска Африка и се премества в Канбера, Австралия, когато Патриша е на 7 години. След гимназията Пичинини започва да учи история на икономиката в Австралийския национален университет. По-късно завършва бакалавърска степен по изящни изкуства, специалност живопис, във Викторианския колеж по изкуствата в Мелбърн.
Преди да открие скулптурата, Пичинини експериментира с фотография и цифрови подобрения. „The Mutant Genome Project“ /Проектът за мутантния геном/ (1995) представя налични в търговската мрежа дизайнерски бебета, наречени LUMP (Lifeform with Unevolved Human Properties /Форма на живот с нееволюирали човешки свойства/). Нейната серия „Protein Lattice“ /Протеинова решетка/ (1997) включва голи модели, позиращи с компютърно генерирани плъхове мутанти. Двете серии изследват комерсиалната страна на науката и повдигат въпроса за етиката. /Серията Protein Lattice е вдъхновена от известния експеримент с мишката Vacanti през 1996 г., при който за първи път е формирано човешко ухо върху гол плъх./
За да изрази идеите си, Пичинини решава да потърси съмишленици и така създава своя екип в края на 90-те години. Изграждането на скулптурите й започва с нейни рисунки, които малък екип от компютърни специалисти, техници и художници възпроизвеждат в триизмерни обекти. Разширявайки хипер-реалистичната традиция в скулптурата от 60-те години на миналия век, като използва материали като силикон, фибростъкло, кожа и човешка коса, Пичинини създава своите генетично-различни същества, които проявяват човешки чувства и предизвикват емпатия в странната си уязвимост.
През 2002 г. Пичинини представя серията „Натюрморт със стволови клетки“, който включва поредица от подобни на плът маси. Както самата тя казва: „През последните десет години тялото премина от нещо, което е уникално сътворено, до нещо, което може да бъде възпроизведено. Тази трансформация вече се е случила, с много малко шум предвид нейния мащаб. Въпросът дали това е нещо добро или лошо е едновременно твърде опростен и малко академичен. Както при голяма част от тази биотехнология, необикновеното вече е станало обикновено. Истинският въпрос е „какво ще правим с него“. Натюрморт със стволови клетки е един възможен отговор."
В средата на 2000-те Пичинини представя серия от машини, които развиват неприсъщи поведения, превръщайки се в автономни организми – мерят сили като рогати самци, прегръщат се като влюбени, гледат се като майка и дете. „Тези мутирали моторни скутери и състезателни каски, едновременно впечатляващи и смущаващи, показват, че хората могат да манипулират, но не и да контролират живота или еволюцията.” А погледнати двадесет години по-късно, в ерата на изкуствения интелект, това послание звучи още по-актуално.
През 2003 г. Пичинини представя Австралия на 50-ото Венецианско биенале. Изложената работа „Ние сме семейство“ показва човекоподобни фигури на мутанти, които се държат като хора. „The Long-Awaited“ (2008) е по-късна творба, която се опитва да изследва темата за емпатията чрез реалистична скулптура на дете, което държи в скута си главата на спящото си приятелче, което е хибрид от ламантина и човек.
Skywhale /Небесен кит/ е произведение, поръчано от комисията за отбелязване на стогодишнината на град Канбера. Дизайнът на балона получава смесен отклик след публичното му представяне през май 2013 г. /Местният ежедневник ABC описва произведението като „балон с горещ въздух във формата на животно, подобно на костенурка, с огромни висящи вимета, направени от четири хектара найлон“. Небесният кит е показван по целия свят и през 2019 г. е придобит от Националната галерия на Австралия.
През 2016 г. The Art Newspaper /месечно печатно издание с ежедневни актуализации онлайн, основано през 1990 г. и базирано в Лондон и Ню Йорк/ обявява Патриша Пичинини с нейните „гротескно-сладки, хипер-реални генетични фантазии в силикон“ за най-популярния съвременен артист в света след шоу в Рио де Жанейро, което привлича над 444 000 посетители. През 2016 г. тя е удостоена с почетна докторска степен по визуални и сценични изкуства от Викторианския колеж по изкуствата на Университета в Мелбърн и е назначена за професор по предприемачество.
Съвместната изложба „Патриша Пичинини & Джой Хестър Чрез Любовта...“ в Музея на изкуствата Тарра Уарра /Tarra Warra/, Австралия, включва инсталацията „Sanctuary“ /Светилище/ съчетаваща скулптура на двойка прегърнати антропоморфни фигури на бонобо, с рисунка върху хартия и дигитален стенен печат на множество човешки крайници, образуващи хоризонт. Чрез избора си да направи изложба с починалата през 1960 година Джой Хестър, Пичинини заявява себе си като продължение на традициите на австралийския модернизъм от началото и средата на миналия век.
Като част от встъпителния Rising Festival, /общоградски фестивал на изкуствата, който се провежда в Мелбърн, Австралия/, Пичинини прави изложбата „A Miracle Constantly Repeated“ /Постоянно повтарящо се чудо/, която е първата й обширна изложба в родния град от почти две десетилетия – в балната зала на гара Flinders Street, състояща се от комбинация от хиперреални силиконови скулптури, диорами, видео, звук и светлина, изложбата изследва връзката на човечеството с технологиите и околната среда и предава емпатичната визия на Пичинини за бъдеще, изградено върху устойчивост /гъвкавост/ и загриженост.
Независимо, че творбите й се радват на международен интерес и участват в престижни изложби в цял свят, предизвикват също противоречиви реакции, както сред по-широката публика, така и сред художествените критици. Австралийският критик на изкуството Джон Макдоналд дава две причини да не харесва творчеството на Пичинини: методът й да наема занаятчии, за да създават дизайните й: „Проблемът с този метод е, че ролята на художника се превръща в ролята на управител на фабрика.“ и нейната ангажираност с въпроси като междувидовите взаимоотношения: „Като се има предвид текущото състояние на планетата, при което политическите лидери позволяват най-явните форми на расизъм и етническо напрежение да се нормализират, междувидовите фантазии на Пичинини изглеждат ужасно пресилени.” От своя страна професорът по екранни изследвания и специалист по етика на животните Барбара Крийд казва, че „работата на Пичинини е изпълнена с любов и лекува рани от разделения.”
Творбите на Патриция Пичинини са тясно свързани и тълкувани като постхуманистични поради темите си. Патриша Пичинини има амбивалентно отношение към технологиите и това как влияят върху живота. Произведенията й размиват границата между реалното и сюрреалното; от една страна пораждат опасения по отношение на научната експлоатация, а от друга отхвърлят идеята за нормативен човешки вид, като изобразяват уязвимостта на всички форми на живот чрез теми за мутация, възпроизводство, майчинство и детство и без ирония заявяват, че емпатията към различното е човешки възможна.
P.S. Каква ли е била реакцията на първите европейци, стъпили в Австралия при срещата им с птицечовка или кенгуру?
Източници:
https://en.wikipedia.org/wiki/Patricia_Piccinini
https://www.patriciapiccinini.net/
https://www.mutualart.com/Artist/Patricia-Piccinini/185D546C07D81960/Exhibitions
https://www.youtube.com/watch?v=YKVxJ7GWucM
https://www.youtube.com/watch?v=g8nSOKyLrKM
https://www.youtube.com/watch?v=ddh8fwA2Bjc
https://www.youtube.com/watch?v=yCRE9tW00nI