КИБЕРФЕМИНИЗЪМ (Cyberfeminism)

Киберфеминизъм е термин, създаден през 1994г. от Сади Плант, директор на Изследователския отдел за кибернетична култура в Университета в Уоруик, Великобритания, за да опише работата на феминистки, които се занимават с теоретизиране, критикуване и анализиране на интернет пространството и новите медийни технологии. Терминът и движението възникват от “Третата вълна” феминизъм, съвременното феминистко движение, което следва “Втората вълна” феминизъм от 70-те години на миналия век, фокусиран върху равните права на жените и който сам по себе си следва “Първата вълна” феминизъм от началото 20-ти век, който се концентрира върху избирателното право на жените. Киберфеминизмът включва основно млади, технологично образовани жени. Редовете на киберфеминистите обаче нарастват и наред с това се увеличават различията в представите за киберфеминистките действия.

Преди появата на Киберфеминизма, феминистките изучават технологичното развитие като социално и културно конструирано. Един от основните аргументи е, че технологията е позиционирана като част от мъжката култура - нещо, от което мъжете се интересуват, разбират и следователно, с което се ангажират повече от жените. Въпреки че жените през хода на историята са били активни в разработването на нови технологии, феминистките твърдят, че технологията все още се разглежда като мъжко творение. Например, макар че жените са участвали в създаването на компютъра, техният принос е до голяма степен маргинализиран и участието им често се игнорира. Следователно, феминистки като Джуди Вацман, професор по социология в Австралийския национален университет в Канбера и Синтия Кокбърн, независим учен и активист в Лондон, твърдят, че технологията трябва да бъде непрекъснато поставяна под въпрос и реконструирана и, че жените трябва да станат по-активни в технологичните области.

Основна заслуга за възникването на Киберфеминизма има работата на Дона Харауей, професор в Калифорнийския университет в Санта Крус. В нейното новаторско есе „Манифест на Киборга", тя описва социалистически, феминистки киборг, който оспорва идентичността и "решетките на контрол”, които ограничават жените и други маргинализирани групи. Харауей също твърди, че жените трябва станат по-активни в технологично отношение, по-способни да се ангажират с „информатиката на господството“ и да я конфронтират. Жените трябва да бъдат политически осъзнати потребители на технологичните системи, а не просто ползватели.

Австралийски феминистки учени, като Сюзън Лъкман от Университета на Куинсланд и Анна Мюнстер от Университета на Нов Южен Уелс, смятат, че идеята жените да придобият авторитет само чрез засилената употреба на новите медийни технологии е прекалено опростена, принизява сложните технологични системи до обикновени инструменти и пренебрегва историческото им значение. Според тях технологиите са вградени в силови структури, които не винаги оказват позитивно влияние. Когато употребата им не е обвързана с критично мислене, тя не работи в полза на културното контекстуализиране на тези технологии и не е ориентирана към тяхното развитие. Жените трябва да бъдат активна част от бъдещето, като изследват безбройните възможности, но и опсностите, които носят новите технологии.

Други критици на ранния Киберфеминизъм предполагат, че призивът повече жени да се ангажират с новите технологии се основава на погрешни предположения за реалните условия на живот. Не всички жени имат достъп до компютър и интернет и рябва да се вземат предвид материалните условия, когато става въпрос как най-добре да се развият феминистките идеи.

---

Какво е Пост-киберфеминизъм?

Кога и защо Киберфеминизмът се превръща в Пост-киберфеминизъм?

Когато Киберфеминизмът вече не кореспондира адекватно с най-належащите проблеми в дигиталната сфера, като „сексуален тормоз чрез социални мрежи и защита на изображенията онлайн“, пише Хелън Хестър в своето есе от 2017 г., „След Бъдеще: N хипотези на Пост-киберфеминизма“. Обсъждайки предполагаемото падане на Киберфеминизма в съвременното изкуство, Хестър твърди, че терминът „кибер“ е загубил високата си позиция, поради асоциация с опитомяването на дигиталното. Тъй като Киберфеминизмът се нуждае от актуализация, започват да се налагат термините пост-киберфеминизъм и киберфеминизъм 2.0.

Художници, които работят в тази област днес: Аника Йи, Мери Магик, Корнелия Солфранк, Саломе Асега, Айн Бейли, Анаис Дуплан, Каспар Хайнман, Шане Микалейн Холоуей, Зарина Мухаммад, И. Джейн, Джен Нкиру, Табита Резер, Зейди Кза