"Man ex Machina"

Венелин Шурелов “Man ex Machina”

Man ex Machina въвежда в България жанра лекция-пърформанс. Защо избра именно този жанр?'

Ние наследихме един приказно-идеалистичен модел на творене, основан на някакво неопределено мистично вдъхновение и други разни идеологически спекулации с креативна окраска. Съвременността изисква от нас друг подход, в чиито основи стои аналитичността и критичността на изследователя. Затова тръгнах с намерението да направя представление, в основата на което да е мисълта, разсъждението, социалната рефлексия за сметка на емпатията. Съждението срещу съчувствието, но на пръв поглед, тъй като една такава опозиция в чистия си вид не ми е много по вкуса. По няколко причини. Първо тя крие риск от прекомерно опростяване или пък уклон към поляризации от сорта дух срещу материя, чувство срещу разум, Изток срещу Запад и т.н. И после аз предпочитам системи, в които тези разграничения са преодолени в полза на синтеза. В полза на изграждането на един вид съвременна митология, като сбор от актуалност и епохалност, митос и логос, приказно и критично. Ето защо стоя зад убеждението, че артистът трябва да изгражда своя собствена митология, съобразена със средата и времето, в което живее. Всеизвестен пример за това е историята на Мери Шели за чудовището на Франкенщайн, наречена големия мит на индустриалната епоха. Той е перфектен микс между митология, социална фикция и наука, който ангажира съзнанието ни и емоционално и рационално. Виждам, че такава една микстура и свързаната с нея проблематика и въобще такъв начин на работа са изключително актуални и днес. Един от добрите за мен примери е австралийката Патриция Пичинини. През актуалните идеи за трансхуманизма и хиперреалистичните си модели-хибриди, тя залага на възможността ние като зрители едновременно да мислим и съчувстваме. Всъщност способността едно художествено произведение да ни накара едновременно да мислим и съчувстваме му придава пълнокръвност. В логиката на такива едни разсъждения произлезе и желанието ми да съчетая играта и знанието, приказното и критичното или казано по-друг начин пърформанса и лекцията в едно артистично събитие.

Проектът съчетава интересите ти към театъра и към инсталацията като форма на изкуство. Какво произтича от това смесване?

Идеалът ми за артистичен процес е смесица от интелектуално преживяване, социална отговорност, въздействаща образност и игра. В театъра и инсталацията това го има като предпоставка, но не бих казал, че тяхното смесване или това което произтича от смесването между тях е моя основна цел. Би било твърде формално. Работата ми, както и на всеки друг предполагам, е резултат от многостранни интереси и познания. Жанровото смесване е ефект от това. То е интуитивно дозирано в зависимост от целите и смислите, които търся. Всяко смесване крие рискове от погрешна дозировка или несъвместимост на съставките. Но това не означава, че не трябва да се опитва. Още повече нашата артистична общност, а и публика са твърде консервативни. И това е един допълнителен стимул те да бъдат предизвиквани с различни жанрови коктейли. Какъв е смисълът ли? Всяка форма на изкуство има своите лимити, може да ги приемаш и съобразяваш с тях или да се опитваш да ги преодолееш. За мен преодоляването им е кауза. Тъй като лимитите за които говоря не са свързани само с материалността или техниките на дадено изкуство, но и в институциите, администрациите, лобитата и въобще цялата конюнктура, то движението в граничните територии на различни форми в изкуството е логично да се възприема и като средство за справяне с техните ограничения, а също и конюнктура. Изходът от определена принадлежност гарантира до известна степен липсата на зависимости. От друга страна крайно профилираните модели са признак за тоталитарност и авторитарност и ние като преки наследници на политическа система с такъв характер би следвало да сме много внимателни не само в това как да не я повторим, но и как целенасочено да се разграничим. Различните поколения у нас, едните по убеденост, а другите по инерция, все още не са се справили с този проблем. Затова има и толкова много жанрови пуритани, затова и изкуството ни е твърде локално и ретроградно. Затова и известните у нас са световно неизвестни и обратното. Тоталитарната система възпита модела на разпознаваемия стилово и жанрово артист, който отговаря на очакванията на публиката, сатиризира я гальовно и едновременно с това притежава усет за красота и романтика. Уви, идеята за всенародния любимец по същество е рожба на тоталитарните идеологии. В България за съжаление все още мислим, че това е признак за успех. Именно този наследен модел е причина да остава масово непознат импулса да бъдеш различен, оригинален, неповторим, дори напротив, нашето общество по традиция определя такива личности като аутсайдери. Едно зряло общество не се нуждае от разни поп-културни и поп-модерни пенкилери. Така и един зрял творец не се движи според разбиранията и очакванията на публиката, а по ръба на нейната понятност и точка на кипене.

Какви са потенциалите за изследване на пресечната точка между технологичното и органичното?

Потенциалът за изследване е пропорционален на развитието на самите отношения между технологичното и органичното. Мащабът на това развитие е твърде голям, за да го подценяваме, той обхваща цялата човешка история. Изкуството, науката и технологиите, онагледяват човешките обсесии и фобии, утопии и антиутопии, вглеждането в себе си и вглеждането в Другия. Изкуството отдавна се влияе и откровенно съобразява с процеси случващи се не толкова в художническите ателиета, а по скоро в изследователски центрове, лаборатории или тинк-танк институти. В наше време този потенциал достига своето екстремно развитие предимно заради комерсиалната, развлекателна и военна индустрии и това още повече доказва значимостта му. Холивудските продукции най-пряко илюстрират резултата от сливането на стратегиите на трите споменати индустрии. Бившите левиатани, химери, кентаври, сфинксове, хидри, сирени и сатири са заменени от трансформъри, супермени, андроиди, аватари, органични и технологични хибриди, мутанти и клонинги, които все по-ярко демонстрират необходимостта на човека от технологичен ъпгрейд. По всичко личи, че такъв характер е придобил новия нормативен дизайн вложен от социалните инженери. За мен тази проблематика е изключително интересна и потентна за изследване. От една страна, защото в изкуството винаги са се усещали влиянията на технологиите и от друга, защото човекът като същество е директно засегнат. Днес сме преки свидетели на уникални процеси и по двете траектории. Моята позиция съм изказал във финалния монолог на протагониста в Man ex Machina – Машината и организма са като кодирани текстове, чрез които се впускаме в играта на писане и четене на света. Аз като носител и на двете участвам в пренаписването на света по уникален начин. Когато се обръщам към себе си като пред огледало, се виждат два образа: Единият е все още твърде разумен, деградирал в нещо чисто механично и нарекъл тази деградация с името Прогрес; другият образ се втренчва в частите на тази механика, във фрагмента, в разкъсаното, в особеното, в инстинктите, склонностите, патологичната любов, и се нарича Самоосъзнаване. Динамиката на съдбата е резултат от смущенията в симетрията на тези два образа. Спасението ни зависи от тяхното съчетаване.

Смяташ ли, че чрез работата си адресираш някакви дефицити в българското сценично пространство?

Като част от това пространство е некоректно да го оценявам все едно че неговите недостатъци не ме засягат. И все пак то има определен неприятен характер, който е добре да си признаем. Мисля, че българското артистично пространство като цяло е твърде предсказуемо, вторично и конформистко. Както в избора на съдържание, така и в изразните си средства. Сценичните и визуални изкуства не могат да се освободят от сянката на своя чуждестранен двойник. До известна степен това е историческа предпоставка. Дефицитите най-често са били компенсирани чисто механично с влияния отвън или чрез агресивни форми на някаква национална доктрина. Настоящата ситуация е подобна. Възможностите за избор се изчерпват с тинк-танк и поп-фолк. Трябва все някога да разберем, че не е толкова важно, какво въвеждаме, а какво отглеждаме. Това е малка закачка към първия ти въпрос. И не защото отглеждайки го то си е наше и следователно ценно, а защото „отглеждането“ свързвам със създаването на подходяща среда за задълбоченото изследване по-даден проблем или тема. В този смисъл страшно ми липсват авторски спектакли. Според мен те са признак за будността на едно артистично общество. Работа по тема, а не по текст, в смисъла на завършена драматургия. Съвременното изкуство е по същество актуално изкуство, както концептуално, така и технологично. Пресечна точка между актуалност, концепция и технология намирам в дигиталните изкуства и се надявам, че с екипът преподаватели в художествената академия и младото поколение артисти, които подготвяме в тази област ще успеем да влеем малко свежест.

Какво искаш да промениш с работата си?

Инерцията.

Въпросите зададе Мирослава Тодорова

25. 08. 2012