Кампус, Питър (Campus, Peter)
БИОГРАФИЯ
Питър Кампус (роден 1937 г. в Ню Йорк) е един от емблематичните американски артисти и пионер в областта на новите медии и видео арт. Познат е със своите интерактивни видео инсталации, едноканални видео творби и фотографии. Работите му са притежание на много колекции на известни публични институции, включително Музеят за модерно изкуство (The Museum of Modern Art), Музеят за американско изкуство Уитни (Whitney Museum of American Art), Гугенхайм (Solomon R. Guggenheim Museum), галерия Тейт (Tate Modern), център Жорж Помпиду (Centre Georges Pompidou).
Роден и израснал в Ню Йорк, Кампус е от семейство на имигранти – баща му е с румънски корени, а майка му е от Украйна. Едно от събитията, които бележат творчеството и търсенията на Кампус, е смъртта на майка му, когато е все още на 7 години. Вдъхновен от няколко семейни членове, които работят в сферата на изкуството, той развива ранни интереси в областта на фотографията, на която го учи баща му, както и в рисуването. През тийнейджърските си години Кампус прекарва много време в гледане на филмите на Майкъл Пауел. Той започва да изучава експериментална психология в университета в Охайо с фокус когнитивните учения. След военната си служба Кампус учи монтаж в City college film institute и започва да работи във филмовата индустрия като мениджър продукция и монтажист, правейки документални филми до началото на 1970 г. През този период той развива интересите си в областта на минималистичното изкуство, ставайки приятел с Робърт Гросвенор. Основните личности, които оказват влияние върху решението на Кампус да започне да прави собствено изкуство са Робърт Смитсън, Нанси Холт, Брус Нюман, Ивон Райнер и Джоан Джонас. На 33 годишна възраст през 1970г. Кампус поръчва първото си видео оборудване.
През 1982 г. Кампус преподава в университета по дизайн в Рой Айлънд (Rhode Island School of Design). От 1983 до 2014 г. Питър Кампус е доцент, доктор по изкуства и художествено образование и художник към Стейнхардският университет в Ню Йорк (NYU Steinhardt).
ПРОЕКТИ
Питър Кампус бързо получава признание още през 1970г. за серията си от видео творби, които изследват въпросите на идентичността, възприятията и манипулацията във връзката между зрителя и изкуството. Първото му самостоятелно представяне е през 1972 г. в галерия Бъкерт, Ню Йорк( Bykert Gallery in New York), а първата му самостоятелна изложба е през 1974 г. в музея за изкуства Еверсън (Everson Museum of Art).
В ранният период работите на Кампус са консистенция от едноканални видеа и интерактивни телевизионни инсталации. Първото му видео "Dynamic field series” от 1971г. се състои от три елемента и четири отделни пространства, които се превръщат в затворен цикъл: тялото на художника, неговият електронен двойник, призракът на двойното отражение и отвъд това, призракът на зрителя. В първото движение Питър Кампус се движи нагоре-надолу в студиото си с камера, прикрепена към крака му. Цялото пространство се пренасочва към неговият образ, който зрителят не вижда, отсъствие, което зрителят физически преживява. Постепенно ритъмът се увеличава, разкривайки само нечетливи форми и точки на изчезване. Второто движение е абсолютно концентрирано. Тялото на Кампус лежи на пода, а над него е поставена камера, която той движи нагоре и надолу, използвайки механизъм с въже. В трето движение, Питър Кампус оформя конструкцията, последвана от дематериализацията на нашето видимо пространство: с лице към камерата, той поставя парчета от хартия, които постепенно възпрепядстват зрителното поле, принуждавайки гледащия да търси неясната му сянка зад този нов слой, създавайки различна текстура. След това той разкъсва тъмната стена, създавайки кръгове от светлина в този двоен екран, превръщайки образа и електронните му компоненти във вечна трансформация.
В работата си “Double vision“ от 1971г. Кампус използва две камери и метод на наслагване на изображението, започвайки официално да експериментира с медията сама по себе си, характеристика, която отеква в работите му и до наши дни.
Друга негова работа от 70-те години включва вдъхновяващата “Three transitions” (1973), в която артистът трансформира свое записано изображение в три различни секвенции, използвайки отново техниката на наслагване и технологията на цветовия ключ/хромакей/chroma key/блускрийн/bluescreen (технология, в която блокирането на определен цвят, който най-често е син или зелен, във видео изображението може да бъде заменен от друг цвят или изображение).
Видеоинсталацията на Кампус „Interface” (1972) е друг пример за това как новите медии отварят нови артистични предизвикателства и възможности за справяне с дясното и ляво разграничение. Инсталацията представлява видеокамера, която заснема поставена пред нея плоча от едната страна, докато проекторът предава живият сигнал обратно към друг проектор. Зрителят се сблъсква с два образа на себе си в реално време - видеоизображението и отражението му - едната страна се явява обратна на другата, намиращи се от двете страни на симетричната ос. Веднага щом зрителят премине през тази ос, от ляво на дясно или обратно, огледалният образ и видео изображението също преминават и сменят местата си. По този начин зрителят първоначално може да сметне това преминаване като забавно, но с всеки опит да сближи двата образа в него нараства разочарованието. Оказва се обаче, че е невъзможно да се създаде друго измерение, където да няма разлика между лявото и дясно изображение. Придвижването от ляво на дясно, макар и леко, води до рязкото редуване на изображенията, а не до плавен преход. Получава се явен отрязък, който необратимо разделя пространството и изображенията, прожектирани в него. Технологичната конфигурация, в която ни кани Кампус не е от вида, в който се формира нашата представа за физическа форма. Вместо това ни приканва да продължим да играем с огледалната повърхност, камерата, проекторите и образите, които се проектират.
В „ Third tape” от 1976г. Кампус манипулира виртуален образ на себе си в абстрактен автопортрет, като заснема отражението на изпълнителя Джон Ердман като постепенно хвърля малки парченца огледални плочки. За тази си работа самият Кампус казва: „Този човек се опитва да представи себе си като абстракция, използвайки остарели методи напомнящи за Немски експресионизъм, Кубизъм и Сюрреализъм. Художествените проблеми на линията и равнината се надигат. Може би, за да бъдат субтитрирани: войната между човека и изкуствените обекти.“
В „История на видео арт-а“ Крис Мей-Андрюс описва работите на Кампус като творби, които съзнателно се стремят да се изправят пред зрителя със себе-образ, който се противопоставя или предизвиква нормалните очаквания. В значителен смисъл тези творби са направени с целта да се изправят пред зрителя и да изискват участието на публиката. Кампус използва голямо разнообразие от инсталационни формати, които обхващат телевизията, проекцията, огледалното изображение, изкривяването на образа и проекцията на сенки. Интерактивните му творби получават значително критическо внимание и голям обхват на интерпретации. Те отключват множество дискусии по сложни въпроси за идентичността на тялото, реалното срещу виртуалното, само-трансформацията, отсъствието и присъствието на твореца, връзката между зрителя и произведението, екзистенциализмът, свръхестественото и екологичното.
Към края на 70-те години Кампус започва да се отдръпва от интерактивната работа за сметка на голямо форматните проекции и изследването на лицето и главата като субекти. „Head of a man with death on his mind” 1978г. представлява 12-минутно видео на лице на мъж, което гледа директно в камерата. Заедно заглавието и изображението приканват зрителя към едно по-мрачно размишление. Двете останали части „Man’s head” и „Woman’s head” (1979) се състоят от ясни фото-проекции на глави.
В следващите години се случват няколко радикални промени в работите на Кампус. От 1979 до 80-те години той спира да работи изцяло с видео като мести фокуса на работите си към традиционната фотография. Обръща погледа си от тялото и себе си към природата навън. При преминаването му от видео към фотография самият Кампус обяснява, че не този преход е бил важен, а по-скоро самото преминаване от интериора към екстериора. Пейзажната фотография става обект на работите му до 1982 г. Снимките му от този период съдържат изображения на камъни, сгради, мостове, пейзажи, дървета и съчки. Кампус описва тези търсения като резонанс за това, което чувства.
През 1988 г. той започва да работи с компютърни изображения, правейки серия от натюрморти. Това подновява интереса на Кампус към експериментирането със структурните характеристики на дигиталната образна среда и той черпи вдъхновение от фотомонтажа, дигиталната рисунка и манипулацията на цифровите изображения. Много от тези експериментални техники ще бъдат пренесени в следващото творчество на художника и връщането му към движещото се изображение.
През 1996 г. Кампус започва да работи отново с видео. Тогава създава „Olive bridge” и „Mont desert”, работейки за пръв път с дигитално видео. Това полага основата на серия от нови видео творби през годините между 1990 и 2000 г. Сред тези работи са и „Winter journal”(1997), „By degrees”(1998), „Video ergo sum”(1999), „Death threat”(2000), „Six movies”(2001) и „Time’s fiction”(2004-2005). Тези работи изследват огромният обхват от лични теми: загубата, паметта, смъртта, природата, изтичането на времето. Техните формални характеристики са маркирани от високото експериментално възприятие към дигиталното видео като медия. Той използва широк набор от техники, включващи мулти-слоеве, наслояване, цветна инверсия, избледняване и появяване, хрома ключ, колоризация, пикселизация и времева дисторция. Кампус продължава да работи с видео и видео инсталации и до ден днешен. Последните му творби се отнасят към историята на филма и рисуването, в които той манипулира видеата дигитално – пиксел по пиксел.
През 2017 г. в Париж се открива ретроспективна изложба на работите на Кампус от 1970 до наши дни, озаглавена „Video ergo sum”. В тази изложба е включено и изцяло новa четири каналнa видео инсталация, поръчана от Convergence d'images vers le port.