Преглед на кода на Градината с разклоняващите се пътеки, Хорхе Луис Борхес



    На Виктория Окампо

На страница 242 от „История на Първата световна война“ от сър Лидъл Харт четем, че било предвидено тринайсет британски дивизии (подкрепени от хиляда и четиристотин артилерийски оръдия) да атакуват на 24 юли 1916 година участъка Сер Монтобан, но се наложило нападението да бъде отсрочено за сутринта на 29-и същия месец. Причина за това (както отбелязва авторът) незначително отлагане били поройните дъждове. Ала следното изявление, продиктувано, проверено и подписано от доктор Ю Дзън, бивш професор по английски език в Hochschule[1] в Циндао, хвърля неподозирана светлина върху този случай. Липсват първите две страници.

„… и окачих слушалката. Веднага след това се сетих чий е гласът, който бе отговорил на немски. Беше на капитан Ричард Мадън. Щом Мадън бе в апартамента на Виктор Рунеберг, значи край на всичките ни усилия и на (колкото и второстепенно да изглежда, или поне така трябва да ми изглежда) живота ни. Явно Рунеберг бе арестуван или убит[2]. Още днес преди залез-слънце щях да последвам съдбата му. Мадън беше неумолим. По-скоро — принуден да е неумолим. Ирландец на английска служба, човек, обвиняван в безразличие и вероятно в предателство, нима можеше да не използва този прекрасен случай и да не бъде благодарен на съдбата, че му се удава възможност да открие, да плени и да убие двама агенти на Германската империя! Качих се в стаята си; безсмислено заключих вратата и се хвърлих по гръб върху тясното желязно легло. От прозореца се виждаха все същите керемидени покриви и заоблаченото слънце, типично за шест часа следобед. Стори ми се невъзможно този ден да се превърне — без предзнаменования и символи — в ден на неумолимата ми смърт. Въпреки покойния ми баща, въпреки че бях израснал в една симетрична градина в Хай Фън, щях да умра? Сега? След това си помислих, че всъщност всички неща се случват сега, точно сега. Минава век след век, а нещата се случват единствено в настоящето; има безброй хора във въздуха, на земята и в морето, но всичко, което наистина става, става именно с мен… Почти непоносимият спомен за конското лице на Мадън прекъсна мисловните ми лутания. Сред омразата и ужаса, които изпитвам (сега вече мога да говоря за ужас, сега, когато надиграх Ричард Мадън, сега, когато шията ми вече очаква с нетърпение примката), си помислих, че този буен и несъмнено щастлив воин не подозираше, че зная Тайната — името на точното място, където се намира новият британски артилерийски парк при Анкър. Една птица се стрелна в сивото небе; въображението ми я превърна в самолет, а него — в много други (във френското небе), които унищожаваха с бомби артилерийския парк. Ех, ако устата ми, преди да я разкъса куршумът, можеше да изкрещи това име така, че да се чуе чак в Германия!… Но гласът ми беше много слаб. Как да сторя така, че да стигне до ушите на Лидера? До ушите на онзи болен и отвратителен човек, който знаеше единствено това, че Рунеберг и аз сме в Стафордшир, и напразно чакаше новини от нас в голия си кабинет в Берлин, непрестанно разлиствайки вестниците… Трябва да бягам, изрекох на глас. Безшумно се изправих, безсмислено тихо, сякаш Мадън вече ме дебнеше. Нещо — може би просто желанието да констатирам, че съм изчерпал запасите си — ме накара да пребъркам джобовете си. Намерих онова, което очаквах: американския часовник, никеловата верижка и четириъгълната монета, ключодържателя с безполезните и компрометиращи ме ключове от апартамента на Рунеберг, бележника и едно писмо, което реших незабавно да унищожа (но така и не го сторих), фалшивия паспорт, една крона[3], два шилинга и няколко пенита, червено-синия молив, носната кърпа, револвера с един куршум в него. Съвсем безсмислено го сграбчих и претеглих в ръката си; исках да си вдъхна кураж. Смътно си помислих, че един изстрел се чува много далеч. За десет минути скроих плана си. Намерих в телефонния указател името на единствения човек, способен да предаде информацията — той живееше в едно предградие на Фентън, на по-малко от половин час път с влак.

Да, аз съм страхливец. Твърдя го сега, именно сега, когато вече съм изпълнил един план, чиято рискованост никой не би отрекъл. Беше страшно. Не го сторих за Германия, не. Никак не ме е грижа за тази варварска страна, която ме принуди да приема позора да стана шпионин. Освен това познавам един човек от Англия, скромен човек, който за мен е гениален колкото Гьоте. Разговарях с него не повече от час, но през този час той беше Гьоте… Изпълних плана си, защото чувствах, че Лидерът презира хората от моята раса — тоест безбройните прадеди, които са събрани в мене. Исках да му докажа, че един жълтокож може да спаси войските му. Освен това трябваше да избягам от капитана. Гласът и юмруците му можеха да прогърмят всеки миг на вратата ми. Облякох се тихо, казах «сбогом» на собствения си образ в огледалото, слязох, огледах безлюдната улица и излязох. Гарата не беше далеч от къщи, но предпочетох да взема файтон. Прецених, че така има по-малко опасност да ме познаят, всъщност насред пустата улица се чувствах съвсем на открито и много уязвим. Спомням си, че казах на файтонджията да спре малко преди централния вход. Наложих си да сляза с една почти мъчителна бавност. Отивах в село Ашгроув, но взех билет за по-далечна гара. Влакът тръгваше само след няколко минути — в осем и петдесет. Побързах; следващият потегляше в девет и половина. На перона нямаше почти никой. Обиколих вагоните; спомням си няколко фермери, една жена в траур, младеж, потънал в «Аналите» на Тацит, един ранен и щастлив войник. Най-после вагоните бавно потеглиха. Един мъж, когото познах, напразно тича след влака до края на перона. Беше капитан Ричард Мадън. Почти изчерпан, разтреперан, аз се свих на другия край на седалката, по-далеч от страшния прозорец.

Неусетно от състоянието на покруса преминах към почти отвратително щастие. Казах си, че моята битка вече е започнала и че с избягването от противника ми — макар за четирийсет минути и с малко помощ от благосклонната съдба — съм спечелил първия кръг. Реших, че тази малка победа ми предрича пълен успех. Реших, че не е малка, тъй като, ако не беше тази безценна разлика в разписанието на влаковете, сега щях да бъда в затвора или вече мъртъв. Реших (не по-малко софистично), че моето подло щастие доказва, че съм способен да доведа делото до успешен край. Извлякох от тази своя слабост много сили, които не ме напускаха. Предвиждам, че в бъдеще човек ще се примирява всеки ден с все по-чудовищни неща; скоро на света ще има само воини и разбойници; давам им следния съвет: Изпълнителят на едно чудовищно начинание трябва да си представи, че вече го е извършил, той трябва да си наложи едно бъдеще, което да е така необратимо, както и миналото. Именно така постъпих аз, докато очите ми — очи на вече мъртъв човек — следяха как изтича този ден, който може би ми беше последният, и как настъпва нощта. Влакът се движеше леко сред ясенова гора. Спря почти насред полето. Никой не извика името на гарата. Ашгроув ли е?, попитах някакви деца на перона. Да, отговориха те, кимайки. Слязох.

Лампа осветяваше перона, но лицата на децата оставаха в сянка. Едно от тях запита: При доктор Стивън Албърт ли отивате? Без да изчака отговора, друго дете прибави: Къщата е далеч от тук, но вие няма да се загубите, ако тръгнете по този път вляво и на всеки кръстопът пак завивате наляво. Хвърлих им една монета (последната), слязох по някакви каменни стъпала и поех по пустия път, който леко се спускаше. Беше обикновен черен път, над него се преплитаха клоните на дърветата, ниската кръгла луна сякаш ме съпровождаше.

За миг си помислих, че Ричард Мадън вече е предугадил по някакъв начин отчаяния ми план, но почти веднага осъзнах, че е напълно невъзможно. Съветът да завивам все наляво ми напомни, че такъв е обичайният начин да се стигне до централната част на някои лабиринти. Поназнайвам нещо за лабиринтите; ненапразно съм правнук на онзи Цуй Бън, който е бил управител на Юнан и се е отказал от светската власт, за да напише роман, в който трябвало да има повече герои, отколкото в Хун лоу мън[4] и да построи лабиринт, където да се загубват всички хора. Той е посветил тринайсет години на тези две различни и уморителни дела, но е бил убит от ръка на чуждоземец; романът му е бил безсмислен и никой не е успял да открие лабиринта. Вървейки под английски дървета, размишлявах за този изгубен лабиринт; представях си го девствен и съвършен, изграден на тайния връх на една планина, представях си го погълнат от оризови полета или потънал под водата, представях си го безкраен, но вече съставен от осмостенни павилиони и ходове, които водят към своето начало, от реки и провинции, от царства… Мислех си за един лабиринт от лабиринти, за огромен и растящ лабиринт, който да обхваща миналото и бъдещето в едно, като включва по някакъв начин и звездите. Погълнат от тези въображаеми картини, забравих съдбата си на беглец. За неопределено време се почувствах като абстрактен възприемник на света. Неясното и живо поле, луната и вечерният час ми подействаха; подейства ми и наклонът на пътя, който не позволяваше ни най-малко да се уморя. Вечерта беше задушевна и безкрайна. Пътят се спускаше и се разклоняваше сред вече тъмнеещите ливади. Някаква музика — пронизителна и сякаш силабична, се приближаваше и отдалечаваше заедно с повеите на вятъра, обвита в листа и разстояния. Помислих си, че човек може да бъде враг на други хора, на отделни прояви на други хора, но не и на една страна; не и на светулки, думи, градини, потоци, залези. Така стигнах до висока ръждясала порта. През решетките съзрях горичка и нещо като павилион. Изведнъж осъзнах две неща — първото обикновено, второто почти невероятно — музиката идваше от павилиона и беше китайска. Затова я бях възприел толкова късно, без да й обръщам внимание. Не помня дали имаше камбанка или звънец, може би с пляскане оповестих пристигането си.

Музиката продължаваше да звучи. Обаче от дъното на близката къща се приближаваше някакъв фенер — стъблата на дърветата го закриваха отчасти, а на моменти изцяло: един хартиен фенер, който имаше формата на барабан и цвета на луната. Носеше го висок мъж. Не видях лицето му, защото светлината ме заслепяваше. Той отвори вратата и каза бавно на моя език:

— Виждам, че милостивият Си Пън е пожелал да облекчи самотата ми. Навярно искате да видите градината.

Сетих се, че това е името на един от нашите консули, и объркано повторих:

— Градината ли?

— Градината с разклоняващите се пътеки.

Нещо се раздвижи в паметта ми и произнесох с необяснима сигурност:

— Градината на моя праотец Цуй Бън.

— На вашия праотец? Вашият прочут праотец? Заповядайте.

Влажната пътека криволичеше също както пътеките в детството ми. Стигнахме до една библиотека с източни и западни книги. Познах някои от подвързаните в жълта коприна ръкописни томове на Изгубената енциклопедия, изготвена под ръководството на третия император от Светлата династия, но така и неотпечатана. Грамофонната плоча се въртеше до бронзов феникс. Спомням си също така за някаква амфора от розов порцелан и за друга, с много векове по-стара, с онзи син цвят, който нашите занаятчии са копирали от персийските грънчари.

Стивън Албърт ме наблюдаваше усмихнат. Той беше много висок (вече го казах), с остри черти, със сиви очи и сива брада. Имаше в него нещо свещеническо, а също и нещо моряшко; после той ми разказа, че е бил мисионер в Тиендзин, «преди да стане синолог».

Седнахме — аз на един дълъг и нисък диван, той с гръб към прозореца и един висок кръгъл часовник. Изчислих, че Ричард Мадън, моят преследвач, няма как да пристигне по-рано от час. Неотменимото ми решение можеше да почака малко.

— Странна е съдбата на Цуй Бън — каза Стивън Албърт. — Управител на родната си провинция, вещ астроном, астролог и неуморим тълкувател на свещените писания, шахматист, прочут поет и калиграф, той е изоставил всичко, за да създаде една книга и един лабиринт. Отказал се е от удоволствията, които предлагат властта, правораздаването, брачното ложе, банкетите и дори познанието, и се е затворил в течение на тринайсет години в Павилиона на прозрачната самота. След смъртта му наследниците са намерили само объркани ръкописи. Както навярно ви е известно, роднините са поискали да ги изгорят, обаче изпълнителят на завещанието — някакъв даоистки или будистки монах — е настоял да бъдат публикувани.

— Ние, кръвните роднини на Цуй Бън — прекъснах го, — и до ден-днешен проклинаме този монах. Отпечатването е било безсмислено. Книгата представлява куп противоречиви чернови. Преглеждал съм я няколко пъти — в третата глава героят умира, а в четвъртата е жив. Колкото до другото творение на Цуй Бън, неговия Лабиринт…

— Лабиринтът е тук — каза той, като посочи едно високо лакирано писалище.

— Лабиринт от слонова кост! — възкликнах аз. — Някакъв мъничък лабиринт…

— Един лабиринт от символи — поправи ме той. — Един невидим лабиринт от време. На мен, варварина англичанин, ми бе отредено да разкрия тази прозрачна тайна. След сто години подробностите са безвъзвратно загубени и все пак не е трудно да се предположи какво се е случило. Навярно Цуй Бън е казал: Оттеглям се, за да напиша една книга. А друг път може би е казал: Оттеглям се, за да построя един лабиринт. Тогава всички са си представили, че става дума за две творения; никой не е могъл да си представи, че книгата и лабиринтът са едно и също нещо. Павилионът на прозрачната самота се е издигал в средата на една може би труднопроходима градина; може би този факт е внушавал на хората идеята за истински лабиринт. Цуй Бън е умрял; в неговите обширни земи никой не е открил лабиринта; объркаността на самия роман ми подсказва, че именно той е лабиринтът. Две са обстоятелствата, които ми разкриха правилното решение на задачата. Първо, любопитната легенда, че Цуй Бън е възнамерявал да построи лабиринт, който наистина да бъде безкраен. И, второ, откъсът от едно писмо, което открих — Албърт стана. За малко той ми обърна гръб; отвори някакво чекмедже в златистото и почерняло писалище. Върна се с лист хартия — някога аленочервен, а сега розов и избледнял, кариран. Цуй Бън с право се бе славил като изкусен калиграф. Без да разбирам, но с вълнение прочетох думите, които мой кръвен роднина беше изписал с тънка четка: Оставям на някои бъднини (не на всички) моята градина с разклоняващите се пътеки. Мълчаливо върнах листа. Албърт продължи: — Преди да открия това писмо, бях се запитал по какъв начин една книга може да бъде безкрайна. Не можех да си представя друго освен един цикличен том, кръгообразен. Книга, чиято последна страница е тъждествена с първата, с възможност да продължава така безкрайно. Спомних си за оная нощ, която е в сърцевината на «Хиляда и една нощ». В нея Шехеразада (поради някаква странна разсеяност на преписвача) започва да разправя текстуално историята на хилядата и една нощи с опасността отново да стигне до нощта, в която я разказва, и така до безкрайност. Представих си също една платонична наследствена творба, предавана от баща на син, в която всеки нов индивид прибавя по някоя глава или пък с благочестиво внимание коригира страниците на предшествениците си. Тези предположения ме разсеяха, но никое от тях не съответстваше дори и в най-малка степен на противоречивите глави от творбата на Цуй Бън. Намирах се в пълна безпътица, когато получих от Оксфорд ръкописа, който сега прегледахте. Естествено, спрях се на фразата: Оставям на някои бъднини (не на всички) моята градина с разклоняващите се пътеки. Почти незабавно прозрях — градината с разклоняващите се пътеки е обърканият роман, фразата някои бъднини (не на всички) ми подсказа идеята за разклоняване във времето, а не в пространството. Повторното прочитане на цялата творба потвърди това предположение. Във всички творби всеки път, когато човек се сблъска с различни възможности, избира една от тях и отхвърля останалите; в романа на почти неразгадаемия Цуй Бън героят избира едновременно всички възможности. Така той създава различни бъдещи времена, различни времена, които от своя страна също се размножават и разклоняват. Оттам и противоречията в романа. Фан например знае някаква тайна; непознат чука на вратата му. Фан решава да го убие. Естествено, съществуват няколко възможни развръзки: Фан може да убие неканения гост, натрапникът може да убие Фан, двамата може да се спасят или и двамата да умрат и така нататък. В творбата на Цуй Бън се случва всичко; всяка развръзка става изходна точка за други разклонения. Понякога пътеките на този лабиринт се събират; например вие идвате в тази къща, но в едно от възможните минали времена сте мой враг, в друго — мой приятел. Ако се примирите с непоправимото ми произношение, ще прочетем заедно няколко страници.

В яркия кръг на лампата лицето му беше несъмнено лице на старец, но в него имаше нещо непреклонно и даже безсмъртно. Той прочете бавно и точно две версии на една и съща епическа глава от романа. В първата една войска се придвижва напред към някаква битка, като прекосява пуста планина; ужасът от мрака и камъните кара войниците да презират живота и те успяват лесно да победят; във втората версия същата войска прекосява дворец, в който се чества някакъв празник; блестящата битка им се струва продължение на празника и те постигат победа. Слушах с истинско преклонение тези старинни измислици; може би се възхищавах не толкова на тях, колкото на обстоятелството, че бяха творение на моята кръв и че един човек от една далечна империя ги възпроизвеждаше за мен — по време на едно отчаяно приключение — на един западен остров. Спомням си последните думи, които се повтаряха като тайна заповед във всяка версия: Така се сражаваха героите — прекрасното им сърце бе спокойно, мечът им унищожаващ, — примирени да убиват и да умрат.

От този миг нататък почувствах както наоколо, така и в собственото си бедно тяло някакво незримо и неосезаемо гъмжене. Не движението на войските, раздалечаващи се, вървящи успоредно и накрая обединяващи се, а едно по-недостъпно, но близко вълнение, което те по някакъв начин предопределяха. Стивън Албърт продължи:

— Не вярвам вашият прочут праотец да си е играл ненужно, създавайки различни варианти. Не мисля, че въобще е вероятно да е пожертвал тринайсет години за безкрайното изпълнение на този реторичен експеримент. Във вашата страна романът е второстепенен жанр, а по онова време дори презрян. Цуй Бън е бил гениален романист, но също така и литератор, и мислител, който несъмнено не се е смятал за обикновен романист. Свидетелствата на негови съвременници доказват — и животът го потвърждава, — че той е имал метафизични и мистични влечения, философските противоречия заемат значителна част от романа. Зная, че от всички проблеми нито един не го е измъчвал и вълнувал толкова много, колкото необхватният проблем за времето. А сега забележете: това е единственият проблем, който отсъства от страниците на Градината. Той дори не използва думата, която означава време. Вие как си обяснявате този съзнателен пропуск?

Изразих няколко предположения, но всички бяха неубедителни. Обсъдихме ги; накрая Стивън Албърт запита:

— В една гатанка, на която отговорът е шахмат, коя е единствената забранена дума?

Помислих за миг и отговорих:

— Думата шахмат.

— Точно така — каза Албърт. — Градината с разклоняващите се пътеки е огромна притча или гатанка, чийто отговор е думата «време»; ето тайната причина, поради която тази дума не се споменава в нея. Да се пропуска винаги една дума, да се прибягва до неподходящи метафори и очевидни парафрази, е може би най-превзетият начин да се посочи тази дума. Именно обиколния начин е избрал потайният Цуй Бън във всяка криволица на безкрайния си роман. Сравних стотици ръкописи, поправих грешките, допуснати поради небрежността на преписваните, предположих, че в този хаос има някакъв план. Възстанових — или поне смятам, че съм възстановил — първоначалния ред, преведох цялата творба — установих, че думата време не е употребена нито веднъж. Обяснението е очевидно. Градината с разклоняващите се пътеки е непълно, но не невярно изображение на вселената, така както я е схващал Цуй Бън. За разлика от Нютон и Шопенхауер вашият праотец не е вярвал в едно време — еднородно и абсолютно; той е вярвал в безкрайни поредици от времена, в нарастваща и главозамайваща мрежа от раздалечаващи се, сливащи се и протичащи успоредно времена. Тази мрежа от времена, които се приближават, разклоняват се, пресичат се или които в продължение на векове се пренебрегват, тази мрежа обхваща всички възможности. В повечето от тези времена ние не съществуваме; в някои от тях съществувате вие, а аз — не; в други съществувам аз, но не и вие; в трети съществуваме и двамата. В сегашното време, което благоприятната случайност ми е отредила, вие дойдохте у дома ми; в друго време, преминавайки градината, вие ме намирате мъртъв; в трето аз изричам същите тези думи, но всъщност съм някакво недоразумение, някакъв призрак.

— Във всички времена — произнесох ясно, но не без трепет — ви благодаря и ви се прекланям за това, че пресъздадохте Градината на Цуй Бън.

— Не във всички — прошепна той с усмивка. — Времето се разклонява вечно в безброй бъдещи времена. В едно от тях аз съм ваш враг.

Тогава отново усетих онова гъмжене, онова движение, за което вече споменах. Стори ми се, че влажната градина, която заобикаля къщата, е претъпкана с невидими хора. Тези хора бяха Албърт и аз, тайни, отрудени и проявяващи се под различни форми в други измерения на времето. Вдигнах поглед и изведнъж кошмарът се разпръсна. В жълтата и черна градина имаше само един-единствен човек; но този човек бе огромен като статуя и се приближаваше по пътеката и беше самият капитан Ричард Мадън.

— Бъдещето вече настъпи — отговорих, — но аз съм ваш приятел. Може ли отново да погледна писмото?

Албърт стана. Отвори чекмеджето на високото писалище, като за миг ми обърна гръб. Вече бях приготвил револвера. Стрелях много внимателно; Албърт се свлече на пода, без стон. Кълна се, че умря намясто; все едно че гръм го бе ударил.

Останалото е нереално и без значение. Мадън нахълта в стаята и ме задържа. Бях осъден на обесване. Беше отвращаващо, но аз победих; бях успял да съобщя в Берлин тайното име на града, който трябваше да нападнат. Вчера го бомбардираха; прочетох това в същите вестници, които съобщаваха на Англия, че изтъкнатият синолог Стивън Албърт е бил убит от някакъв непознат на име Ю Дзън. Лидерът е разшифровал загадката. Той знаеше, че задачата ми беше да посоча (въпреки грохота на войната) града, който се нарича Албърт, и е разбрал, че не съм намерил друг начин, освен да убия човек с това име. Лидерът не знае (никой не може да знае) за дълбокото ми разкаяние и умора“.
Бележки

[1] Висше училище (нем.) — бел.прев. ↑

[2] Отблъскващо и странно предположение. Всъщност прусашкият шпионин Ханс Рабенер, известен като Виктор Рунеберг, заплашил с пистолет приносителя на заповедта за арест капитан Ричард Мадън, който при самозащита му нанесъл смъртоносни рани — бележка на аржентинския издател. ↑

[3] Английска монета от пет шилинга — бел.прев. ↑

[4] «Сън в червените покои» — китайски еротичен и дидактичен роман от периода Цин на династията Мин — бел.прев. ↑
Край