Бирнбаум, Дара (Birnbaum, Dara)
През 1970г Дара Бирнбаум и група антивоенни демонстранти в Сан Франциско наблюдават телевизор, поставен на подиум сякаш е авторитетна фигура готова да се обърне към аудиторията. Телевизорът предава новини за гражданската война в Камбоджа. Разтревожен от американското участие в конфликта един от демонстрантите извиква към телевизора: „Ще приемем ли това?“ Бирнбаум и другите присъстващи отвръщат с вик „Не“. След което демонстраторът взема чук и разбира екрана на телевизора сякаш по този начин би спрял войната. Всичко, което Бирнбаум си мисли в този е момент, е че трябва да се снабди с телевизор, за да разбере какво гледат по него хората в Америка.
В годините след като се сдобива с телевизор Бирнбаум създава важни проекти свързани с медиите и скритите й политическите и ценности. От 70-те години на миналия век нейната пионерска работа по видеа и мултимедийни инсталации анализира и поставя под въпрос концепциите, идеите и механизмите в работата на средствата за масова комуникация, в частност телевизията. Една от нейните най-значителни творби, която се счита за историческо събитие в света на изкуството е видеото от 1978-1979г Technology/Transformation: Wonder Woman (Технологична Трансформация – Жената Чудо). Използвайки кадри, присвоени от ефира, Бирнбаум монтира, миксира и преповтаря кадри от телевизионното предаване, в което Линда Картър играе секретарка – супер герой.
Dara Birnbaum, Technology/Transformation: Wonder Woman, 1978–79.
[[Файл:Sp18 FT Birnbaum 2.jpg]thumb]
Произведението й се превръща с артефакт на трансформацията. В един от най-кулминативните си моменти видеото се фиксира към познатия образ на нещастната секретарка с мръсно ежедневно облекло, която след експлозивен ефект се трансформира в супер герой, облечен с червени ботуши, прилепнали къси сини панталони, червено бюстие и златна лента в косата. Бирнбаум повтаря сцената седем пъти, създавайки заекващ ефект, който принуждава зрителя да се вгледа по-близо и да осъзнае промяната.
По това време Жената Чудо е вдъхновяваща фигура, метафора на феминисткото могъщество. Но за Бирнбаум това е поредния обезсърчаващ образ, който гледа по телевизията от години. За нея такъв предполагаем свръх образ на жена, е по-скоро лицемерна подбуда, към фалшив оптимизъм, че разполагаме със супер сили и можем да спасим човечеството; образ, който поставя рязка граница между обикновения човек и могъществото, в което ни възпитава телевизията.
Бирнбаум е сред от артистите, които през 70-те и 80-те години в Ню Йорк образуват така наречения „Picture Generation” (Поколение на картините), които изкарват образи от масовите медии, за да ги представят и обмислят пред посредствения свят. Тя е разглеждана в контекста на феминисткото изкуство, както и ранното поколение видео изкуство. Едва напоследък обаче, прозорливото виждане на Бирнбаум бива зачетено. Интересите на днешното поколение – постоянна циркулация на образи, медийно потребление и политическа идентичност са в унисон с опасенията, които завладяват Бирнбаум още в началото на кариерата й. „Цялата идея за присвояване на материали от популярната телевизия и след това за ре-миксиране, преработване и преиздаване, за да бъде изложен смисъла им е нещо, за което тя е пряко отговорна“ казва Лори Зипай – изпълнителен директор на Electronic Arts Intermix, организация в Ню Йорк, която от 1971 се застъпва за видео изкуството. За тях начина, по който разглеждаме образите и културата днес е пряко повлиян от Бирнбаум.
Дара Бинрбаум е взискателен изследовател, с внушителна библиотека, към която да се консултира. Тя е родена през 1946г в квартала Форест Хилс, Куинс, Ню Йорк. Баща й е архитект, а майка й учен, която след време остава домакиня. Като тийнейджър тя е повалена от работата на художници като Лари Пуунс, Жул Олицки, Анди Уорхол, и Робърт Раушенбърг. Бирнбаум учи архитектура в университета Карнеги Мелън, където е най-младата жена, която влиза в програмата. „Никога повече“, казва си тя, когато предава дипломата си работа. След завършването си тя се мести в Сан Франциско, където започва работа във високо уважаваната архитектурна фирма Lawrence Halphin & Associates, чиито интереси се занимават с нуждите на общността. „Това е чудесно, но архитектурното планиране винаги се свежда до икономиката и политиката“, казва тя, което я кара да пренасочи към изкуствата.
През 1974г Бирнбаум се премества с италиански архитект, който среща във Флоренция, Италия. По това време оборудването използвано за заснемане и монтиране на видеоклипове е много скъпо и до голяма степен недостъпно и затова галеристът Мария Глория Бикоки създава студио Art/Tapes/22, което дава възможност на ранните видео артисти да създават работите си във Флоренция. Именно там Бирнбаум среща артисти като Вито Акончи, Дики Ландри, Шарлеман Палестин и други, които силно й повлияват. Тогава всеки я призовава да се върне в Ню Йорк и в последствие тя го прави.
Когато се връща в Манхатън, повлияна от минималистичното и пост-минималистичното изкуство, Бирнбаум създава поредица от творби, които изместват фокуса във феминистка посока. За поредицата й “Chaired Anxieties” тя се снима завързана на стол, гърчейки и подмятайки се до състояние на крайна умора. Това показва какво би било, когато жена заеме централизирана позиция, споделя Бирнбаум, признавайки че това й произведение е повлияно от работите Акончи.
Друга нейна творба от този период е „Атака“ от 1975г. – мъже правят снимки на Бирнбаум, на фона на видео, където Бирнбаум прави снимки. Тя е обект на визуална атака, но също така отхвърля образа на нападателите си. Зрителя е в средата на тази визуална атака между половете.
По това време Бирнбаум се потапя във филмова теория. Тя е впечатлена от Новата френска вълна и работата на режисьора Жан-Люк Годард и партньорката му Анна-Мария Миевил, които са пионери в марксистския стил на медийния анализ, включващ внимателно проучване на образите създадени по време на поп културата. Това, което правят двамата французи е звукът и картината да имат еднаква тежест - разграничение, което тя и колегите й скоро интегрират в творбите си.
Бирнбаум забелязва, след като се заобикаля с анализи от списания и журнали и че никой не говори за телевизия. Така, в знак на бунт, започва интереса й към новия медиум. Ползването на телевизори в изкуството не е нещо ново, когато Бирнбаум започва да го прави. Нам Джун Пайк започва да го прави още през 60те. Неговата работа, която се занимава с нарастващото разпространение на телевизията, предшества следващото десетилетие, когато средностатистическия американец гледа повече от седем часа телевизия на ден.
Dara Birnbaum, Kiss the Girls, Make Them Cry, 1979
За Бирнбаум телевизора е определящ фактор на социалното пространство. Тя започва да снима телевизионни екрани предаващи престъпни драми, за да разполага с материали, но с нетърпение иска да се докосне до истински кадри. Как обаче вземаш кадри от иначе безкрайния поток на телевизията? В последствие тя разчита на нейни приятели, които работят в телевизионни станции и са се научили да пиратстват материали. Те я снабдяват с кадри и така се ражда първия и проект с присвоен материал – „Drift of Politics“ – „Отклонение от политиката“ – две жени са активни в едно пространство. Това е инсталация в 2 зали, в първата пуска кадри от телевизионна комедия, само със субтитри, без звук, а във втората пуска само саундтракът.
Формулата на Бирнбаум да вземеш телевизионно шоу, да го анализираш и ремиксираш по това време не представлява голям интерес за пазара на изкуството по това време. Тя е принудена да търси алтернативни места, като понякога успява да се добере и до самия телевизионен ефир. Така видеото й за Жената чудо бива излъчено по телевизията, около епизод от истинското предаване.
Практическата работа, в това което е захванала е изключително мъчителна, но света започва да я забелязва. Използвайки техниките за създаване на кадри, споделяни основно от техници и монтажисти, Бирнбаум използва историческия език на образите, за да създаде място за технологичния. Така тя успява да измести видео изкуството от вторичните места, към които принадлежи тогава.
Бирнбаум обаче се стреми да достигне масовите медии. През 1987г получава предложение да направи 30-секундна „арт-пауза“ (art break) за MTV, които са заинтригувани от приликата между нейното творчество и музикалните клипове. Това е по времето когато Анди Уорхол има собствено предаване по MTV – „15 минути“. Тя бива упрекната от своя колега, Бенджамин Буклох, че по този начин продава себе си и влиза в домейна на врага. Все пак тя се захваща и създава произведение включващо логото на MTV, карикатура на Макс Флейшър и размазани образи на женски аниматор. По това време в ефир вървят антични музикални клипове на U2, Мадона, Бон Джови и Уитни Хюстън.
Малко преди проекта си за MTV, Бирнбаум започва да заснема свои кадри. Между 1983 и 1987г създава трилогия на „Проклятието на Фауст“, която се развива днешен Ню Йорк. Вместо да разказва директно историята, тя включва разрушаване на детска площадка в Манхатън, използвайки техники изначално използвани за музикални видео клипове и реклами. Тя признава че интересът вдъхновението й към такива форми произлиза от отчасти от вековни японски принтове, които съдържат рамки в рамките си.В изложбените зала и музите, Бирнбаум обръща внимание на начините, по които новинарските програми влияят върху колективните възгледи на политическите събития. „Медиите твърдят че предоставят новини „на живо“, но това е наивно, защото сме постоянно изложени на сглобени новини, от телевизионния ефир и неговите конгломерати“ , споделя тя.
През 1990г Бирнбаум прави инсталацията „Площад Тиананмън: прекъсване на предаването“. Тя събира различни репортажи свързани с протестите, проведени през 1989г в Пекин и ги показва на 5 монитора, разположени така че в нито един момент не могат да се виждат всички.
През 1994г създава „Заложник“ - сложна творба за Ханс-Мартин Шлейер, германски индустриалец, който е бил отвлечен през 1977 от леви бунтовници и принуден да излезе по телевизията, обявявайки се за враг на държавата и в последствие е убит. Оригиналните нецензурирани кадри било невъзможно да се намерят, затова Бирнбаум използва контактите си с телевизионни мрежи от цяла Европа и намира потенциални кадри. Резултатното произведение съдържа кадри от речта на немски език, както и американски репортажи за случката, показвани на монитори, които висят от тавана, а пред тях са поставени мишени от плексиглас. Лазер преминава през инсталацията, по такъв начин, че ако зрителя застане на пътя му картината замръзва. Идеята на Бирнбаум се състои в това, че ако изравниш поглед с мишената, прекъсваш връзката между кадрите и новините, които се предават.
През последните години Бирнбаум продължава да изследва всеобхватността на медиите във всички аспекти на съвременния живот. За нейната инсталация „Псалм 29(30)“ от 2016г тя се впуска в необятните дълбини на „тъмния“ интернет, за да намери кадри от конфликти в Близкия изток. Тя ги показва в малка стая, чиито стени са покрити с кадри на спокойни италиански пейзажи. „Всичко вече преминава в разпространение на картини и звуци, дори и на думите не може да се вярва. Всичко, което „Псалм 29(30)“ иска е момент на спокойствие размишление върху това какво е по-вечно.
Бирнбаум е заинтригувана от това да използва намерени образи, без значение дали снимки или видео кадри и да ги обработва в едно цяло. Това редактиране, прескачане, начинът по който тя използва материали от всички сфери на медиите я прави радикална. Тя остава актуална и днес, защото това е нашия визуален език. Това е което днес всички правим в YouTube.
Оригинална статия: