Антиутопия (Anti utopia)
Антиутопия
Дистопия (от старогръцки δυσ- „лош“ и τόπος „място“; алтернативно какотопия или просто антиутопия) е общност или общество, които са нежелани или плашещи. Това е антоним на утопията, термин, който е въведен от сър Томас Море и фигурира като заглавие на най-известната му творба, публикувана през 1516 г., която създаде план за идеално общество с минимални престъпления, насилие и бедност. Политически антиутопични сюжети – разказват история за определен политически утопичен план, превърнал се в нетърпим (най-често) тоталитарен режим. Изпълнени с песимистични нагласи спрямо властимащата политическа класа, която управлява брутално и незаинтересовано. Държавната структура е в различни степени технологично развита, но почти винаги си е осигурила възможността за двадесет и четири часово наблюдение по всякакви начини. Обществата в този вид дистопии почти винаги са безкласови. Всички граждани са равни, оттам – еднакви, дори обезличени (основно в антисоциалистическите). Например в романа „Ние“ на Евгений Замятин имената са заменени с комбинация от цифри и буква, отговаряща на съответния пол. В 1984 г. държавният апарат е усложнен с различни министерства, упражняващи контрол върху съответните области от ежедневието – Министерство на любовта, Министерство на истината. Гражданите са подслушвани, наблюдавани и контролирани през целия им живот. Натоварени с абсурдни задължения, наложени със закон (1984 – всеки е задължен да пуска телевизора си при влизане вкъщи, тъй като екранът е едно от средствата за наблюдение). Жителите на описвания дефективен свят нямат право на любов и чувства, а семейството е превърнато единствено в задължителна единица и граждански дълг към управляващите. Историята и езика се променят от Държавата, така че да са в нейна служба. Отчуждението се счита за добродетел. Всяка проява на чувства или мнение се приема като неподчинение и следва тежкото наказание на Държавата – най-често заличаване на индивида (номера).
Технологичният напредък е разглеждан единствено като негативен за човечеството. В „Машината спира“ Форстър разказва за свят, в който хората са принудени да живеят под земята, поради силното замърсяване на въздуха и комуникират помежду си само чрез аудио и видео връзки. В живота им машината е заела върховенство, създадена за улесняване и удобство на човека, тя се е превърнала в бъдеще, единствена защита и законотворец – всеки, който наруши установения ред или застраши машината, бива изхвърлен на земята. Пример за религиозни дистопии са – „Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година“ от Елена Чудинова, където Европа е под мюсюлманско управление, Европейският съюз е преименуван на Еврабия. Всички католически храмове се унищожават, символът на християнска Европа „Парижката Света Богородица“ е превърнат в джамия. В това бъдеще християните живеят в гета.
Етимология
Антиутопия, дистопия или какотопия се използват като синоними. В българския език най-използван е терминът антиутопия. Представката „анти-“ се среща още в Санскрит, гръцки и латински, във всички езици е със значение против това или противоположно на това, което се назовава с мотивиращата дума. Следователно антиутопия е отричане или противоположност на утопията – място, което не съществува; / утопия οὐ – „не“ и τόπος – „място“/. Във всичките си варианти dystopia, anti-utopia, cacotopia понятието е с един корен – гр. τόπος – място, тоест разгръща модела на вече описвано „място“.
История
Първата записана употреба на cacotopia е от в периодичното издание News from the Dead: or the Monthly Packet of True Intelligence from the Other World. Written by Mercury през 1715 г. и е приписвана на Томас Берингтън, в реч, в която изказва мнението си за кошмарната политическа обстановка в Англия. Първите литературни антиутопии[ се появяват в края на XIX и началото на XX век – „Ние“ на Евгений Замятин, „Прекрасният нов свят“ на Олдъс Хъксли и 1984 на Джордж Оруел, като отзвук на нарастващата тревожност за бъдещето, идеологиите и все по-преобладаващите утопични планове.
Антиутопията и значението й за тех-ноар
Дистопиите често се характеризират с дехуманизация, тиранични правителства, екологична катастрофа, или други характеристики, свързани с катаклизмен упадък в обществото. Дистопийските общества се появяват в много измислени творби и художествени репрезентации, особено в историите, поставени в бъдеще. Някои от най-известните примери са „Смелият нов свят“ (1932) на Олд Хъксли, „Деветнадесет осемдесет и четвърти“ (1949) на Джордж Оруел и „Фаренхейт 451“ (1953) на Рей Бредбъри. Дистопските общества се появяват в много под жанрове на художествената литература и често се използват за привличане на внимание към обществото, околната среда, политиката, икономиката, религията, психологията, етиката, науката или технологиите. Някои автори използват термина за обозначаване на съществуващи общества, много от които са или са били тоталитарни държави или общества в напреднала държава на колапс.
Антиутопията полага основата на развитие на жанра ноар - на мрачният жанр, показващ визуализацията на човешките страхове. Някои учени, като Грегъри Клейс и Лиман Тауър Сарджент, правят определени разграничения между типичните синоними на дистопиите. Например, Клейс и Сарджент определят литературните дистопии като общества, представяни като съществено по-лоши от обществото, в което пише авторът, докато антиутопията функционира като критика на опитите за прилагане на различни концепции за утопия. В Дистопия: Естествена история, Клейс предлага исторически подход към тези определения.Тук традицията е проследена от ранните реакции на Френската революция. Подчертава се често срещаният му антиколективистичен характер и се проследяват и добавянето на други теми - опасностите от науката и технологиите, от социалното неравенство, от корпоративната диктатура, от ядрената война, от развитието на технологиите в степен надминаване човешкия интелект и поробване на човечеството.
Литература
„Игрите на глада“ от Сюзан Колинс
„Ние“ от Евгений Замятин
„Химн“ от Айн Ранд
„Атлас изправи рамене“ от Айн Ранд
„12 маймуни“ от Тери Гилиъм
„451 градуса по Фаренхайт“ от Рей Бредбъри
„1984“ от Джордж Оруел
„Еквилибриум“ от Кърт Уимър
„Планетата на маймуните“ от Пиер Бул
„Механично пиано“ от Кърт Вонегът
„Прекрасният нов свят“ от Олдъс Хъксли
„Белият гущер“ от Павел Вежинов
„Историята на прислужницата“ от Маргарет Атууд
Кино
"Метрополис" - режисьор Фриц Ланг
„Аз съм легенда“ – режисьор Франсис Лорънс
„Матрицата“ – режисьори Братята Уашовски
„Еквилибриум“ – режисьор Кърт Уимер
„Игрите на глада“ – режисьор Гари Рос
„Бразилия“ – режисьор Тери Гилиъм
„Блейд Рънър“ – режисьор Ридли Скот
„Историята на прислужницата“
"Портокал с часовников механизъм" - режисьор Стенли Кубрик
"Лудия Макс:Пътя на яростта" - режисьор Джорд Милър
"Петият елемент" - режисьор Люк Бесон
Изготвил статията :Изабела Манолова[1]