"Mрежата и Нет арт от 90–те години на XX век"
През деведесетте години дигиталната медия претърпява невиждано дотогава технологично развитие. Въпреки че основите на много от дигиталните технологии са поставени още преди шейсет години, едва през последното десетилетие на двадесети век те стават масово разпространени. Персоналният компютър, включващ интуитивен и лесен интерфейс, с който всеки може бързо да се научи да работи, става много по-достъпен и навлиза в домовете на обикновените потребители. Също за първи път през 90-те се появява и Глобалната мрежа(World Wide Web[1]), такава каквато я познаваме и до днес - с нейната мултимедийна, мрежова структура, базираща се на идеята за хипертекст[2]. Тя се превръща в основен инструмент, който милиони хора използват за взаимодействие в Интернет. Благодарение на Глобалната мрежа светът навлиза в информационна ера, в която цифровата технология осигурява материална основа за широко разпространение на мрежовата форма на организация във всяка сфера на социалните отношения – от промишлено производство към дигитални икономики, от йерархизирани организации към мрежови общества, от локални пазари към глобални. Мануел Кастелс твърди, че „интернет обединява текстови, звукови и аудио-визуални модалности в единна система, което обещава въздействие върху обществото, сравнимо с това на азбуката“[3].
Програмирането на код, редактирането на текстове, обработката на изображения и създаването на звукови и видео файлове се превръща в сравнително проста задача за всеки. Правенето на изкуство с компютър вече не изисква специално техническо образование, достъп до изследователски лаборатории и сътрудничество с инженери, както основно се е случвало през 60-те и 70-те години. Всеки има достъп до технологията и възможност да се възползва от изключително комуникативния, естетически и наративен потенциал на мрежата. Интернет като социална обстановка и публична арена създава предпоставките за появяването на ново артистично течение, което едновременно се създава, разпространява и обсъжда вътре в самия него: Нет арт. Първите представители на това течение не са програмисти, а напротив – художници, идващи от различни сфери на изкуството като постконцептуалното изкуство(Вук Косич), киното(Оля Лялина), видео арта(Джоди) и дори такива, свързани с политическия активизъм, започнали да осъзнават безпрецедентния потенциал за въздействие на мрежата(Рикардо Домингес и др.). Нет арт течението започва да си играе с границите на смисъла, вдъхновявайки се от авангардните и неоавангардните движения. То е иронично и подривно, използвайки техниките на колажа и лингвистичните игри, то е резултатът от една ера на културна продукция, елиминирала разликата между оригинал и копие.
Използването на интернет и компютри от все по-широк кръг от потребители през 90-те години напълно трансформира както технологичната сфера, така и артсцената. Раждането на информационни общества силно повлиява не само социалната роля на изкуството, но и неговите системи за разпространение, връзките между произведение и публика и пазарните механизми. Правилата на „глобалното село”[4] важат в още по-голяма степен в света на изкуството: информацията циркулира мигновено, това, което се случва в Ню Йорк или Пекин, има непосредствен ефект в Европа. Още от първите си дни интернет за много художници представлява допълнителна възможност, контекст, в който да експериментират с иновативни методи на комуникация, да взаимодействат с разнообразна международна аудитория, да заобиколят маргиналната роля, която техния социален или географски произход са им предопределили. Терминът „net.art” се появява между 1996 и 1997 година като самоироничен етикет, който според легендата е възникнал случайно, при софтуерна грешка в електронната комуникация между група художници. Това „катализира динамична и всеобхватна сцена, характеризираща серия от елементи, които са колкото специфични, толкова и радикални: отхвърляне на посредничеството на системата и институциите, преодоляване на парадигмата за изкуството като предмет, премахване на разграничението между създател и наблюдател, оспорване на понятие за авторство“[5].
Отслабването на понятието за авторство силно повлиява и спомага за преодоляването на концепцията за произведение на изкуството като фетишистки предмет. Цифровите данни са нематериални, могат да се възпроизвеждат и репликират многократно, което прави информацията по природа свободна. Всеки опит за справяне с този проблем – ограничаване на достъпа до даден сайт, например, може много лесно да се заобиколи и във всеки случай противоречи на самото естество на мрежата. Поставяйки под съмнение понятията за авторство и уникалност на произведението на изкуството, от една страна, художниците променят отношението към собствената си работа, интегрирайки все повече практиката на рециклиране, ремиксиране и колаж на намерен в мрежата материал. От друга страна, интернет като средство рязко се различава от традиционните модели в света на изкуството. Употребата на медия, която едновременно съдържа в себе си средства за производство, разпространение, популяризиране, диалог, консумация и критика пренасочва медиаторската роля на институциите, критиците и кураторите и я преразпределя между художниците и публиката. Джулиан Сталбрас отбелязва: „едно радикално изкуство трябва да направи повече, отколкото просто да превърне политиката в своя тема; то трябва да промени начина, по който се създава, разпространява и гледа“ и продължава: „Един от отговорите е да излезем от конвенционалността на изложбите в галерии и музеи. От средата на 90-те години нарастването на популярността на интернет, дематериализацията на произведението на изкуството и особено улесненото му разпространение в дигиталната мрежа застрашава защитената система на изкуството […] В дигиталното изкуство използването на най-съвременните технологии като средства за създаване и разпространение на творбата влизат в противоречие с занаятчийската практика, покровителството и елитарността на света на изкуството“[6]
Холандско-белгийското дуо Джоди(Jodi) са сред пионерите в сферата на нетарта от средата на 90-те. Те са едни от първите художници, които изследват и разрушават конвенциите на интернет, компютърните програми и игри. Радикално разтройвайки самия език на тези системи, включително интерфейси, команди, грешки и код, Джоди създават екстремни дигитални намеси, които имат за цел да дестабилизират и да поставят под съмнение връзката между компютърната технология и нейните потребители. Техният първи сайт, wwwwwwwww.jodi.org(1), създаден през 1995, предлага на посетителя разпръснат по цялата станица, неразбираем шифър. Неоново зелени наклонени черти, точки, стрелки, запетаи, апострофи, петици, шестици, нули. Сайтът обръща кода на HTML буквално наобратно – на повърхността е хаос, но ако се потърси програмния код, скрит зад интерфейса на страницата и въпреки това достъпен по всяко време, се разкрива нещо доста по-добре организирано и все пак обезпокоително. Със символите, позволени от програмния език HTML[7], като числа, букви и други, Джоди са изобразили графично, във формата на бойна глава, инструкции за построяването на водородна бомба. Всъщност опитите на браузера да прочете тези инструкции, зададени като програмен код, води до неоновия хаос, който първоначално виждаме, когато отворим страницата. Те обръщат представата, скривайки посланието на страницата отзад, в невидимия код и предизвиквайки объркването на потребителя. Когато Джоди променят кода на интернет сраницата, те не просто работят с присъщите характеристики на медията, те се намесват в средствата за комуникация, подчертавайки по този начин техните конвенции и потенциал, с цел да изследват промяната на мащаба, темпото или модела, които тези средства въвеждат в човешкия живот.
По подобен начин словенския художник Вук Косич(Vuc Cosic) също разкрива това, което се крие зад изображението в неговата серия от филми “ASCII[8] история на дрижещите се картини“(ASCII history of moving images, 1998г.)(2). Те представят новия статус на изображенията, които съществуват под формата на дигитални данни в паметта на компютъра. ASCII кодът е резултатът от дигитализирането на изображението и обикновено е невидим, но Косич го излага на показ. Той превръща сцени от класически филми и телевизионни програми като „Психо“ на Алфред Хичкок и сериалът „Стар-Трек“ в кратки анимации. Крайният резултат е поетичен и в същото време концептуален, защото получаваме двойно изображение – разпознаваема сцена от филм и в същото време абстрактен код. И двете са изложени на показ и съществуват на екрана едновременно.
„Ако нещо е в мрежата, то трябва да говори на мрежови език“[9] казва руската художничка Оля Лялина(Olia Lialina) в интервю през май 1997 година. Нейната работа „Гаджето ми се върна от войната“(My Boyfriend Came Back from the War, 1996г.)(3) използва основни елементи на HTML кода, за да предаде емоционален и кинематографичен разказ. Работата разказва историята на млада жена, която се събира отново с любимия си след завръщането му от военен конфликт. С използването на рамките на браузъра, хипертекст и изображения (както анимирани, така и неподвижни), "Гаджето ми се върна от войната" изтъква приликите и разликите между киното и интернет като артистични, но в същото време и масови медии за комуникация, изследвайки тогавашния език на уеб пространството. Лялина умело използва мрежата, изпитвайки нашите разбирания за произвеждането, устройството и запазването на паметта.
През 90-те години художниците много често използват компютърните технологии, за да организират активистки интервенции в публичното пространство на интернет. Едни от основните теми, които продължително занимават артистите-активисти са медийната цензура, антирасизма, половата дискриминация и подкрепата на различни малцинствени групи. Активистките намеси понякога са под формата на хактивизъм – метод на базата на хакерството, който счупва, преформатира и обърква структурата на бази от дании и системи, повече като креативна, отколкото като разрушителна стратегия. През 1998г. Рикардо Домингес, Кармин Карасич, Брет Стаубаум и Стефан Рей, по известни като колектива „Електронен театър за смущения“(Electronic Disturbance Theater), размиват границите между изкуство и политика. Те създават софтуера „Наводни мрежата“(FloodNet)(4) – концептуално произведение на изкуството и инструмент за колективни действия в мрежата. Групата от художници сами определят действията си като „електронно гражданско неподчинение“, организирайки серия от виртуални „седящи стачки“ в подкрепа на бунтовниците от Чиапа, Мексико, борещи се срещу продължителното агресия спрямо тях от страна на правителството. Седящите стачки имат за цел да разстроят обслужването на набелязани сайтове, в този случай на президента на Мексико и на Министерството на отбраната на САЩ. Участниците в подобен протест са помолени да заредят уеб страницата на „Наводни мрежата“, която започва да изисква достъп до набелязаните сайтове на всеки няколко секунди, пренатоварвайки по този начин сървъра, което кара сайта да спре да работи и да бъде недостъпен. Отказът на достъп, който се създава от тези виртуални стачки, съответства на физическото блокиране от хора на сгради, улици и др. Действително политическо действие и едновременно с това колективна, символична работа, „Наводни мрежата“ илюстрира силата на художествените практики в един активистки контекст.
В мрежата е комуникацията с нейната отворена динамика, която създава нови виртуални общества или както казва Дерик Де Керкхове „ мрежата е съобщението на Интернет“[10], променяйки известната сентенция на Маршал Маклуън – „Медиата е съобщението“(Medium is the message). От сегашна гледна точка социалната природа на електронните медии се е превърнала едновременно в норма и в изследване и изобретяване на нови методи за достигане до все повече и повече потребители, но в ранните дни на мрежата, когато все още беше непозната територия, тя пораждаше еуфория и обещаваше изключителен потенциал за художествени и политически намеси и акции.
Въпреки че Нет арт течението продължава само няколко години, то силно повлиява начините на употреба на дигитални медии за художествени проекти оттогава нататък. Новаторството в неговия подход не се състои единствено в употребата на новите технологии по необичаен дотогава начин, но също и в използването на пълните възможности, конвенции и природа на информационната ера, опитвайки се да ги изведе до крайност.
Бележки
[1] World Wide Web(WWW) е информационна система от взаимно свързани хипертекстови документи, достъпни през Интернет. Документите в WWW, наричани уеб страници, могат да съдържат текст, изображения, видео и други мултимедийни компоненти, а преминаването от един документ към друг се осъществяват с помощта на хипервръзки. Идеята за WWW е предложена през 1989 година от английския инженер Тим Бърнърс-Лий, който ръководи и нейната първа реализация в мрежата на Европейската организация за ядрени изследвания ЦЕРН в края на 1990 г
[2] Хипертекст е метод за предаване на информция, при който части от текст, изображение и звук могат да съдържат връзка към друга информация. Тази връзка се нарича хиперлинк и чрез нея потребителят се придвижва през множеството от свързани документи
[3] Castells, M. The Rise of the Network Society. Vol. 1 of The Information Age: Economy, Society and Culture. Oxford, UK: Blackwell’s, 1996, p. 328
[4] McLuhan, M. Understanding Media. Oxon, UK, 1964
[5] Quaranta, D. Beyond New Media Art. Brescia, Link Editions, 2013, p.111
[6] Stallabrass J. Art Incorporated. The Story of Contemporary Art. Oxford, University Press, 2004, p. 191-192
[7] HTML(съкращение от термина на английски: HyperText Markup Language, в превод „език за маркиране на хипертекст“) е основният програмен език за описание и дизайн на уеб страници.
[8] ASCII (акроним от английски: American Standard Code for Information Interchange – Американски стандартен код за обмен на информация) е символно множество и символна кодова таблица, базирана на латинската азбука. ASCII кодовете представят текст в компютрите и други комуникационни и управляващи устройства работещи с текст. Всички модерни устройства използващи писмени знаци са ASCII базирани, въпреки че поддържат и множество допълнителни символи. До 2007 ASCII е най-използваната символна таблица в World Wide Web
[9] „If something is in the net, it should speak in net.language.“ https://anthology.rhizome.org/my-boyfriend-came-back-from-the-war
[10] De Kerckhove, D.”Preface”. in Bazzichelli, T. Networking. The Net as Artwork. Digital Aesthetics Research Center. Aarhus Univercity, 2008
януари 2018